Завръщане

Завръщане

1.
Снежинките падат, лягат, притихват,
в бяло обличат полята, горите,
нови долитат, тълпят се, не стихват,
плавно и бавно превземат очите.

Галят, лекуват черните рани,
на земната гръд - суха и пуста,
няма и вятър... няколко врани,
грачат грозно - без чувства.

Вали и вали над рекичката малка
и сбира тя с ромон белият пух,
а мостът крив в ръждата си жалка,
дочува вопли, неродени за слух.

Пътеките стари, в ласки лъчисти
заспиват с радост,чезнат полека
вече без спомен за дирите "чисти",
които им "нежно дарява" човекът.

2.
Сутрин е, студено, но приятно
и няма хора още в този час
и всичко тъй е непонятно,
тихо, а мълви на глас.

Бавно тръгвам сам в белотата,
докосвам безмълвно тази магия,
стъпките тежки рушат тишината...
...Търся ли някой? Дали ще открия?...

В косата пърхат изумруди,
нямам шал, ни ръкавици,
усещам студ и пеперуди,
целуващи без свян ресници.

Вдишвам и назад поглеждам --
пъзел "Грайфер" в снежната пустиня,
за шепа пясък се навеждам,
а пух от клон над мен се срина...

3.
Минават хора - спогледи в земята,
бързат и без време за красиво,
несляпо "пишат" по картина свята,
печално стана ми и криво.

Толкова "думи" по дрехите бели,
дразнещи кръпки блянът отнели,
а сред тях лежат в тишината
и твоите, мила - до самотата!

Връщам се. Вечер надипля сатен ,
наблизо белее снежен човек,
а звездите кани вятър студен,
на тихи танци с воят си лек.

Няма Луна, нито вече пък хора,
бавно някой скърца с окови,
реката прегръща и без умора,
за думи през дрехите рови.

Такива липсват -- само топъл дъх,
по пуста улица във град смълчан
и от прозорец осмелил се лъх,
докосва лик -- за самота венчан..

1993
Казанлък