NIGHTMORE&MORE
Дали съм спящ?! Дали съм буден?!
Полунощ е.... вятърът отвява,
куп листаци... и стоя учуден
"Кой отвя я моята забрава?!"
Земята е напукана -- за дъжд въздиша,
...а сърцето ми! Кипи от кълнове и влага,
тече към теб, когато дишам...
...бягах... ти...ТИ! И спрях да бягам!
Под бряг висок реката изнемогва,
а кръвта ми ври, трещи неутолена,
очите... поглед мил затрогва,
слънчев -- с влага от Духа родена!
Клони нежни, брулени от вихър див,
стенат, чувствата летят -- в листа,
ръцете ми -- трептят във танц красив,
под дъхът на твоята уста!
Сляти стъпки... аромат омаен,
от косата ти... безследно,
изчезват устни с дъх отчаян,
в твойте... впити -- до последно!
Стихът ми -- галещ и освободен
като небето -- виждам само чистота,
със букви -- вземащи във плен...
...Плен? С криле? Вземи ме!
...ЛЮБОВТА.......
Полунощ отдавна мина...
шептя:"ОБИЧАМ!" , блус играем,
носени от Божия лавина...
...във реалност... що пък да мечтаем?
18.09.1998
Посветено на теб, Наталия и на всички мои срещи с теб, с
благодарност, че ми позволи да гледам в теб
и да видя себе си -- роден за теб...
петък, 17 август 2007 г.
Прости ми
Прости ми
1.
Колко е грозно, ограбващо, зло,
когато се видим и по принуда,
да крием очи -- виж, щото било,
пълно със хора, о, мисъл луда!
И нещо задържа думите нежни
и знам, че за теб са, но си мълча
и плямпам клишета небрежни,
прости ми, че аз като мен не буча!
Как да ги кажа, когато оцапани,
ще бъдат от поглед и още какво,
незнайно от кой, а минутите скапани,
летят и секат ни -- като брадва дърво!
Сега разбрах защо Исус ни прати,
в онзи град далеко -- само с Него
и води ни из Своите палати,
от любов разпнала нашто его!
2.
Прочетох твойте редове трептящи
и ще те взема с блясък-трясък,
щом Той ни каже с думи врящи
и идвам с рев и боен красък!
Какво да пиша -- знам, изгаряш,
с теб да съм и искам до безкрай,
да сгуша те и да прегаряш,
сърцето ми-- познало рай!
Благодаря ти, че си ме обичаш,
благодаря, че ми повярва ти
и че на мене се обричаш,
да ваем нашите мечти!
Какво да дам ти? Всичко? Не!
Аз нямам нищо -- то на Бог е!
Тогава нищо ли? О, не!
Имам всичко и във Бог е!
А ти ми даде плод избран --
като сърцето си -- узрял, готов,
от срам не взех го... като кран,
удави ме в твоята любов!
3.
Да бъда твоите крила могъщи,
ти пък моите очи и двама в едно,
да полетим надето ни обръща,
Вятърът над земното кълбо!
Моите очи си с твоята любов,
силата ми вдига те в път нов,
моето небе си канещо със зов,
няма аз и ти, а ние, няма ров!
Само ритъм тътнещ във Ръце,
пръскащ светлина и слава,
миксираща ни във сърце
и във основа здрава!
Какво да дам? Поиска всичко --
имаш го, Шайни и със страст,
по тебе нека да се плискам
и в теб без дъх и глас!
4.
Ще те целувам, докато изчезнеш
и станеш дим от плаха роса,
шуштяща в жар и ти излезнеш,
както гребен от коса!
Цял пращящ от енергия жива,
припукващ и стенещ за още коса,
ще те вълнувам с мъжката дива,
любов и ще те отнеса!
Какво направи ти със мене?
Отде дойде? Къде бе скрита?
За теб се молех на колене
и Той обля ме без да пита!
Заля ме с теб и твойте рими,
пронизват моето сърце,
аз само стена: Говори ми
и ме извайвай със ръце!
5.
И ред е като удар здрав,
на копач и бликва влага,
гледам и треперя прав,
пред палещата влага,
слизаща от твоят дъх,
очите си не вдигам,
ако вдигна, като мъх,
късам, като книга,
ще изтръгвам страниците твои
и всички букви грубо ще изсипя,
и ще съборя твоите устои,
ще скочиш в мен, ще те засипя,
с това , което сам не знам
и ти ще бъдеш търсещ лист,
попаднал в нежен ураган
и ще бъдеш алпинист,
достигнал своят връх мечтан!
6.
Прости ми, че така те паля,
прости ми, че сега избързвам
и от този лист те галя
и безвъзвратно те привързвам,
към себе си -- не е лъжа, нали,
Бог ни срещна и ни даде знак,
започна дъжд от милост да вали,
не бях ни аз, ни ти, тогава как,
стигнахме дотам, че да се любим,
на листа бял, кажи ми ти ...
Но аз не искам да изгубя,
ни миг от римните мечти!
7.
Ти имала ли си дори представа,
че любовта в Исус е кат лавина?
Аз нямах и Му давам слава,
че ни свърза като глина,
във сърце, но не от кал
и как без Него бих живял?
А как без тебе бих разбрал,
че животът си не съм живял?
1998 г.
1.
Колко е грозно, ограбващо, зло,
когато се видим и по принуда,
да крием очи -- виж, щото било,
пълно със хора, о, мисъл луда!
И нещо задържа думите нежни
и знам, че за теб са, но си мълча
и плямпам клишета небрежни,
прости ми, че аз като мен не буча!
Как да ги кажа, когато оцапани,
ще бъдат от поглед и още какво,
незнайно от кой, а минутите скапани,
летят и секат ни -- като брадва дърво!
Сега разбрах защо Исус ни прати,
в онзи град далеко -- само с Него
и води ни из Своите палати,
от любов разпнала нашто его!
2.
Прочетох твойте редове трептящи
и ще те взема с блясък-трясък,
щом Той ни каже с думи врящи
и идвам с рев и боен красък!
Какво да пиша -- знам, изгаряш,
с теб да съм и искам до безкрай,
да сгуша те и да прегаряш,
сърцето ми-- познало рай!
Благодаря ти, че си ме обичаш,
благодаря, че ми повярва ти
и че на мене се обричаш,
да ваем нашите мечти!
Какво да дам ти? Всичко? Не!
Аз нямам нищо -- то на Бог е!
Тогава нищо ли? О, не!
Имам всичко и във Бог е!
А ти ми даде плод избран --
като сърцето си -- узрял, готов,
от срам не взех го... като кран,
удави ме в твоята любов!
3.
Да бъда твоите крила могъщи,
ти пък моите очи и двама в едно,
да полетим надето ни обръща,
Вятърът над земното кълбо!
Моите очи си с твоята любов,
силата ми вдига те в път нов,
моето небе си канещо със зов,
няма аз и ти, а ние, няма ров!
Само ритъм тътнещ във Ръце,
пръскащ светлина и слава,
миксираща ни във сърце
и във основа здрава!
Какво да дам? Поиска всичко --
имаш го, Шайни и със страст,
по тебе нека да се плискам
и в теб без дъх и глас!
4.
Ще те целувам, докато изчезнеш
и станеш дим от плаха роса,
шуштяща в жар и ти излезнеш,
както гребен от коса!
Цял пращящ от енергия жива,
припукващ и стенещ за още коса,
ще те вълнувам с мъжката дива,
любов и ще те отнеса!
Какво направи ти със мене?
Отде дойде? Къде бе скрита?
За теб се молех на колене
и Той обля ме без да пита!
Заля ме с теб и твойте рими,
пронизват моето сърце,
аз само стена: Говори ми
и ме извайвай със ръце!
5.
И ред е като удар здрав,
на копач и бликва влага,
гледам и треперя прав,
пред палещата влага,
слизаща от твоят дъх,
очите си не вдигам,
ако вдигна, като мъх,
късам, като книга,
ще изтръгвам страниците твои
и всички букви грубо ще изсипя,
и ще съборя твоите устои,
ще скочиш в мен, ще те засипя,
с това , което сам не знам
и ти ще бъдеш търсещ лист,
попаднал в нежен ураган
и ще бъдеш алпинист,
достигнал своят връх мечтан!
6.
Прости ми, че така те паля,
прости ми, че сега избързвам
и от този лист те галя
и безвъзвратно те привързвам,
към себе си -- не е лъжа, нали,
Бог ни срещна и ни даде знак,
започна дъжд от милост да вали,
не бях ни аз, ни ти, тогава как,
стигнахме дотам, че да се любим,
на листа бял, кажи ми ти ...
Но аз не искам да изгубя,
ни миг от римните мечти!
7.
Ти имала ли си дори представа,
че любовта в Исус е кат лавина?
Аз нямах и Му давам слава,
че ни свърза като глина,
във сърце, но не от кал
и как без Него бих живял?
А как без тебе бих разбрал,
че животът си не съм живял?
1998 г.
МИГНОВЕНИЕ
МИГНОВЕНИЕ
(посветено)
Сърце туптящо в стъпки без посока,
сълзи покрили ласка мимолетна,
очи искрящи, раната дълбока,
мечта кървяща и въздишка сетна.
Като насън дойде и се усмихна,
красива и за думи непосилна
и самотата със дъха ти стихна
и падна мъртва и безсилна.
И фантастично всичко беше --
рязък дъжд над зейнала пустиня
и пулсът в бузите гореше
и неусетно времето отмина.
Но само толкоз -- всичко избледня --
любовта родена е за двама,
лед проскърца над една душа,
но ален -- от приятелска измама!
Мълчание, копнеж,мечти летящи,
въпрос без отговор, очи без цвят,
самота, тъга и дни тежащи,
във сив, безвкусен, дрипав свят.
15. 02. 1995
(посветено)
Сърце туптящо в стъпки без посока,
сълзи покрили ласка мимолетна,
очи искрящи, раната дълбока,
мечта кървяща и въздишка сетна.
Като насън дойде и се усмихна,
красива и за думи непосилна
и самотата със дъха ти стихна
и падна мъртва и безсилна.
И фантастично всичко беше --
рязък дъжд над зейнала пустиня
и пулсът в бузите гореше
и неусетно времето отмина.
Но само толкоз -- всичко избледня --
любовта родена е за двама,
лед проскърца над една душа,
но ален -- от приятелска измама!
Мълчание, копнеж,мечти летящи,
въпрос без отговор, очи без цвят,
самота, тъга и дни тежащи,
във сив, безвкусен, дрипав свят.
15. 02. 1995
Безмълвни очи
Безмълвни очи
Понякога мълчанието си ценя
и неслучайно лист не искам
и въпреки че после се виня,
все пак сърцето си подтискам.
Мълчанието е като снеговалеж --
тихо идва с наметало бяло,
то е в ад за Рай копнеж
и смесва в мен душа и тяло.
Дали ще искам стъпки да оставя
и ехото тревожно да ме гони?
Или човеци снежни да направя
и съживя -- без оглед на закони?
А Пролетта дали да я извикам
и зная ли молитвата потребна?
Май буквите като Сизиф ги тикам
и римите са със душица дребна...
Мълчанието -- точно днес съм в него
и не от днес и не за първи, втори път,
искам стих -- душата ми зове го,
но няма...мислите не носят ме отвъд.
А много са -- чувствам ги, докосвам,
като заспали -- откъде е таз умора?
Отчаян във прахта до тях се просвам,
няма вдъхновение, криле, опора.
Защо мълча? Нима затишие пред буря,
е това -- облаците чакат наискрени
и колко още трябва да притуря,
за да блеснат мълнии непреклонени?
Дали и вятър волен още не достига,
а може би земята пак не е готова,
за този дъжд, дори и град или верига,
ме държи -- за Свободата нова?
Понякога мълчанието си ценя,
но никога за листовете празни,
не мога да простя и се виня,
когато спирам мигове екстазни.
Защо го правя? От какво е туй сърце,
та не изпита ни веднъж наслада,
пълна, неизмерна, на това сърце,
какво му трябва -- обич или клада?
Очите вечно ли за кратко ще говорят,
безмълвните очи, студените зеници,
де е огънят, със който ще съборят,
стените спрели чувствата мълчащи?
Къде си ти? Защо си там далече...
Защо до тебе само в стих достигам
и вдъхновението ехото отвлече
и пак мълча -- в познатата верига?
Кога най-сетне всичко ще избухне --
от две комети Слънце да засвети,
кога Вселената от прах ще рухне
и ще разбули тъмните планети?
Видение...о, този нощен влак,
бавно спира сред лъчи и гласове,
на стъпалото поставям крак
и сърцето ми задъхано снове...
И сред хората, един човек, един поет,
с безмълвните очи те търси из тълпата,
тебе -- кладата -- светът на друг поет,
тлеещ за любов и полет в Небесата!
Очите ти, очите ми, гласът и твоя,
име, второ, бяг докосване и тишина,
ний -- бледи късове в косите на прибоя,
сега сме бисер в мида-топлина!
Мълчание -- не искам да отнемам,
със римите от нашите мечти,
очите са безмълвна днес дилема...
искрата към живота ми си ти!!!
26. 09.1995
Понякога мълчанието си ценя
и неслучайно лист не искам
и въпреки че после се виня,
все пак сърцето си подтискам.
Мълчанието е като снеговалеж --
тихо идва с наметало бяло,
то е в ад за Рай копнеж
и смесва в мен душа и тяло.
Дали ще искам стъпки да оставя
и ехото тревожно да ме гони?
Или човеци снежни да направя
и съживя -- без оглед на закони?
А Пролетта дали да я извикам
и зная ли молитвата потребна?
Май буквите като Сизиф ги тикам
и римите са със душица дребна...
Мълчанието -- точно днес съм в него
и не от днес и не за първи, втори път,
искам стих -- душата ми зове го,
но няма...мислите не носят ме отвъд.
А много са -- чувствам ги, докосвам,
като заспали -- откъде е таз умора?
Отчаян във прахта до тях се просвам,
няма вдъхновение, криле, опора.
Защо мълча? Нима затишие пред буря,
е това -- облаците чакат наискрени
и колко още трябва да притуря,
за да блеснат мълнии непреклонени?
Дали и вятър волен още не достига,
а може би земята пак не е готова,
за този дъжд, дори и град или верига,
ме държи -- за Свободата нова?
Понякога мълчанието си ценя,
но никога за листовете празни,
не мога да простя и се виня,
когато спирам мигове екстазни.
Защо го правя? От какво е туй сърце,
та не изпита ни веднъж наслада,
пълна, неизмерна, на това сърце,
какво му трябва -- обич или клада?
Очите вечно ли за кратко ще говорят,
безмълвните очи, студените зеници,
де е огънят, със който ще съборят,
стените спрели чувствата мълчащи?
Къде си ти? Защо си там далече...
Защо до тебе само в стих достигам
и вдъхновението ехото отвлече
и пак мълча -- в познатата верига?
Кога най-сетне всичко ще избухне --
от две комети Слънце да засвети,
кога Вселената от прах ще рухне
и ще разбули тъмните планети?
Видение...о, този нощен влак,
бавно спира сред лъчи и гласове,
на стъпалото поставям крак
и сърцето ми задъхано снове...
И сред хората, един човек, един поет,
с безмълвните очи те търси из тълпата,
тебе -- кладата -- светът на друг поет,
тлеещ за любов и полет в Небесата!
Очите ти, очите ми, гласът и твоя,
име, второ, бяг докосване и тишина,
ний -- бледи късове в косите на прибоя,
сега сме бисер в мида-топлина!
Мълчание -- не искам да отнемам,
със римите от нашите мечти,
очите са безмълвна днес дилема...
искрата към живота ми си ти!!!
26. 09.1995
БЛЕНУВАНЕ
БЛЕНУВАНЕ
Цветът на кожата при залез,
римите, що листът не побира,
дъхът на устните как гали,
струните и липсата на лира.
Нежността на бляновете замразени,
романтиката във една лъжа,
ударите на сърцата разделени,
вселената на думата "тъжа".
Мечтите, без които моят свят,
останал би във ноктите на мрака,
тялото ти, във загатващ плат,
целувките, с които бих облякъл...
Болката от мигове изгубени,
дъждът от самота и скрит копнеж,
римите от любовта разбудени,
душата-стих във пламъци и скреж.
Думите нахвърляни небрежно,
спомените, без които сме ограбени,
думите, избликнали от нежност,
думи, без които сме разграбени.
Представата за всичко непознато,
илюзията, че познаваме познатото,
бледите ръце на тишината,
спечената кал по златото.
Отшумелите следи на Времето,
очакването между две писма,
дръзновението, стъпило на стремето,
крясъкът и ехото в една тъма.
Луната над морето незатихващо,
шумат на капките във пещера,
сърцето-ураган, откликващо,
очи-дъга, изгубени пера.
Безмълвието посред суетата,
разбраната прегърната любов,
животът тегнещ над децата,
сънят -- преди кошмарът нов.
Откъснатите цветове на моята,
на младостта ми недарявана,
тайната, покрила твоята,
любовта ти с сълзи навъзпявана.
Краят на словата наредени,
недовършени -- като:"Обичам те!"
дните, от тъгата набраздени,
безсмислени без искрено "Обичам те!"
Листът, понесъл грохота на мислите,
цветът на кожата при залез,
изгревът, сред капките, сред чистите,
дъхът на устните как гали,пали...
28.07.1995
..Любовни думи -- като капчици зад яз,
прииждат, пълнят, но моща им все е скрита
и вижда се едва тогаз, когато с бяс,
вълни необуздани, ах, съдбите ни помитат...
Цветът на кожата при залез,
римите, що листът не побира,
дъхът на устните как гали,
струните и липсата на лира.
Нежността на бляновете замразени,
романтиката във една лъжа,
ударите на сърцата разделени,
вселената на думата "тъжа".
Мечтите, без които моят свят,
останал би във ноктите на мрака,
тялото ти, във загатващ плат,
целувките, с които бих облякъл...
Болката от мигове изгубени,
дъждът от самота и скрит копнеж,
римите от любовта разбудени,
душата-стих във пламъци и скреж.
Думите нахвърляни небрежно,
спомените, без които сме ограбени,
думите, избликнали от нежност,
думи, без които сме разграбени.
Представата за всичко непознато,
илюзията, че познаваме познатото,
бледите ръце на тишината,
спечената кал по златото.
Отшумелите следи на Времето,
очакването между две писма,
дръзновението, стъпило на стремето,
крясъкът и ехото в една тъма.
Луната над морето незатихващо,
шумат на капките във пещера,
сърцето-ураган, откликващо,
очи-дъга, изгубени пера.
Безмълвието посред суетата,
разбраната прегърната любов,
животът тегнещ над децата,
сънят -- преди кошмарът нов.
Откъснатите цветове на моята,
на младостта ми недарявана,
тайната, покрила твоята,
любовта ти с сълзи навъзпявана.
Краят на словата наредени,
недовършени -- като:"Обичам те!"
дните, от тъгата набраздени,
безсмислени без искрено "Обичам те!"
Листът, понесъл грохота на мислите,
цветът на кожата при залез,
изгревът, сред капките, сред чистите,
дъхът на устните как гали,пали...
28.07.1995
..Любовни думи -- като капчици зад яз,
прииждат, пълнят, но моща им все е скрита
и вижда се едва тогаз, когато с бяс,
вълни необуздани, ах, съдбите ни помитат...
Аз те чакам...
Аз те чакам...
Аз те чакам в дъжда,
чакам те като искрица,
цял потънал в ръжда,
със душица на птица.
Ти къде си сега--
питам се, без да съзнавам,
сводът цял е в тъга,
в него някой познавам.
Чувам звън на вода--
няма ги стъпките твои,
чувствам хладна следа--
само устните на пороя.
Тръпна цял под липите,
под липите шумящи,
аз те чакам в очите,
със блянове спящи...
Ти къде си сега--
тупа сърцето ми празно,
стискам лист във ръка,
сам, без рима за празно.
Аз те чакам сред плисък,
чакам да дойдеш със здрача,
дишам с дъх като писък,
а дърветата, дърветата плачат.
В мрака пак аз се взирам,
сам, с натежалите дрехи,
безмълвно-бързо пулсирам
под бездушните стрехи.
Бледи лампи се гърчат
в локви с много зеници,
да омайват се мъчат
плахи, нежни тревици...
Аз те чакам в ръжда,
със душица на птица,
цял потънал в дъжда,
чакам като искрица...
19.05.1995
Казармата
Аз те чакам в дъжда,
чакам те като искрица,
цял потънал в ръжда,
със душица на птица.
Ти къде си сега--
питам се, без да съзнавам,
сводът цял е в тъга,
в него някой познавам.
Чувам звън на вода--
няма ги стъпките твои,
чувствам хладна следа--
само устните на пороя.
Тръпна цял под липите,
под липите шумящи,
аз те чакам в очите,
със блянове спящи...
Ти къде си сега--
тупа сърцето ми празно,
стискам лист във ръка,
сам, без рима за празно.
Аз те чакам сред плисък,
чакам да дойдеш със здрача,
дишам с дъх като писък,
а дърветата, дърветата плачат.
В мрака пак аз се взирам,
сам, с натежалите дрехи,
безмълвно-бързо пулсирам
под бездушните стрехи.
Бледи лампи се гърчат
в локви с много зеници,
да омайват се мъчат
плахи, нежни тревици...
Аз те чакам в ръжда,
със душица на птица,
цял потънал в дъжда,
чакам като искрица...
19.05.1995
Казармата
Докосване
Докосване
Априлски сняг,затихнал ден,
без вятър в капещите клони,
лик зелен в блестящ сатен,
птичи глас романси рони.
Локви,кал,целувки на снежинки,
по лицето ми,с безмълвните очи,
стоя и гледам--пеперуди и градинки,
комини,връх в мъгла мълчи.
Увяхнали цветя учудено треперят,
със цвят на Слънце,в облаци сега,
стъклата търсят лъч..(ще ли намерят?)
днес без усмивки,тъмни от тъга..
Хладен въздух,шумове далечни,
плачеща върба с коси сълзящи,
въздиша тъжно,в Небесата вечни,
виждам свобода с очи трептящи...
...Докосване,целувки като примки,
стягат всичката тъга и самота--
направили в сърцата бримки...
Докосване--плете Той любовта...
12.04.1995
Казармата
Априлски сняг,затихнал ден,
без вятър в капещите клони,
лик зелен в блестящ сатен,
птичи глас романси рони.
Локви,кал,целувки на снежинки,
по лицето ми,с безмълвните очи,
стоя и гледам--пеперуди и градинки,
комини,връх в мъгла мълчи.
Увяхнали цветя учудено треперят,
със цвят на Слънце,в облаци сега,
стъклата търсят лъч..(ще ли намерят?)
днес без усмивки,тъмни от тъга..
Хладен въздух,шумове далечни,
плачеща върба с коси сълзящи,
въздиша тъжно,в Небесата вечни,
виждам свобода с очи трептящи...
...Докосване,целувки като примки,
стягат всичката тъга и самота--
направили в сърцата бримки...
Докосване--плете Той любовта...
12.04.1995
Казармата
СТРАСТ
СТРАСТ
Свещ пропукваща, сърце туптящо,
нежна музика и страстна тъмнина,
безлунна нощ, мъгла димяща,
малка стая с много тишина.
Мечтите същите, във същото сърце,
тъгата пак лежи до самота,
подобни думи, същите ръце,
но в по-мистична красота.
И тя говори, без да казва нищо,
от лист бездушен тя душа зове,
няма граници, не се насища
и вместо нея -- тя ще прикове.
Нищо ново, малко овехтяло --
две-три крачки към смъртта,
младо, силно, страстно тяло-
на блянът скрило тежестта.
В очите сенки несъзрими,
малка стая, топлина шептяща,
нежна страст и тъжни рими
и любов крещяща... тляща...
И говори -- за мечти и болка,
за неща, които не познавам,
за свят без прах и обиколка,
за ласки -- без да ги създавам.
Свещ угасена, от пушек сърце,
същите рими, същата стая,
стара тъга във млади ръце,
страст пропукваща... и ето -- края...
06. 02. 1995 г.
село Юлиево
Свещ пропукваща, сърце туптящо,
нежна музика и страстна тъмнина,
безлунна нощ, мъгла димяща,
малка стая с много тишина.
Мечтите същите, във същото сърце,
тъгата пак лежи до самота,
подобни думи, същите ръце,
но в по-мистична красота.
И тя говори, без да казва нищо,
от лист бездушен тя душа зове,
няма граници, не се насища
и вместо нея -- тя ще прикове.
Нищо ново, малко овехтяло --
две-три крачки към смъртта,
младо, силно, страстно тяло-
на блянът скрило тежестта.
В очите сенки несъзрими,
малка стая, топлина шептяща,
нежна страст и тъжни рими
и любов крещяща... тляща...
И говори -- за мечти и болка,
за неща, които не познавам,
за свят без прах и обиколка,
за ласки -- без да ги създавам.
Свещ угасена, от пушек сърце,
същите рими, същата стая,
стара тъга във млади ръце,
страст пропукваща... и ето -- края...
06. 02. 1995 г.
село Юлиево
NIGHTMARE
NIGHTMARE
Не спя, не искам да съм буден,
полунощ е, преспи с рев навява,
вятър, като мислите ми блуден,
фучи и търси в пустошта забрава.
Земята е скована и не диша,
сърцето ми е тя -- без кълнове и влага,
каквото чувствам -- ето -- пиша,
не искам да съм тук, не ми се ляга.
Под лед дебел реката изнемогва,
червена е кръвта ми, но студена,
очите сякаш нищо ги не трогва...
...сълза кристална неродена...
Клони черни, брулени от вихър бял,
поклащат се, без чувства и листа,
ръцете ми -- лежат над листа онемял
и чакат, небезсилни пролетта.
Изчезват стъпки -- аромат нетраен
и няма ги -- засипани безследно
и устните ми -- сухи, с дъх отчаян,
не шепнат, слепнали и непотребни.
Стихът ми -- плачещ и студен,
като небето -- само сивота,
със букви, вземащи във плен,
с окови от мечти и самота.
Полунощ отдавна мина,
не спя, безмълвен в тази стая,
със тези рими тъжното отмина
и във струнните вълни мечтая...
14 -15. 01. 1995
Не спя, не искам да съм буден,
полунощ е, преспи с рев навява,
вятър, като мислите ми блуден,
фучи и търси в пустошта забрава.
Земята е скована и не диша,
сърцето ми е тя -- без кълнове и влага,
каквото чувствам -- ето -- пиша,
не искам да съм тук, не ми се ляга.
Под лед дебел реката изнемогва,
червена е кръвта ми, но студена,
очите сякаш нищо ги не трогва...
...сълза кристална неродена...
Клони черни, брулени от вихър бял,
поклащат се, без чувства и листа,
ръцете ми -- лежат над листа онемял
и чакат, небезсилни пролетта.
Изчезват стъпки -- аромат нетраен
и няма ги -- засипани безследно
и устните ми -- сухи, с дъх отчаян,
не шепнат, слепнали и непотребни.
Стихът ми -- плачещ и студен,
като небето -- само сивота,
със букви, вземащи във плен,
с окови от мечти и самота.
Полунощ отдавна мина,
не спя, безмълвен в тази стая,
със тези рими тъжното отмина
и във струнните вълни мечтая...
14 -15. 01. 1995
Love me...
Love me...
Обичам те -- дори не знам коя си,
а аз съм сам -- по-сам от този стих,
обичам те -- сънувам те в ноща си
и там -- в мечтите те открих!
Търсих, търся те, но не намирам,
магията, която да ме размрази,
имах я --НЕ -- мислех, че разбирам ,
едно сърце, но болка ме срази!
И тази болка тук изливам,
във всеки стих тя диша и живее
и красотата със бодли обвивам
и всичко тъжно е и тлее, тлее...
Обичам те -- дори не се разбирам,
но то не може да се обясни,
чувствам го, но чувство не намирам,
ако намеря -- там винаги не си!
Странен съм -- от много неразбиран,
но аз и сам не искам те да знаят,
какъв съм всъщност и защо не спирам,
да летя пълзейки -- те ще се отчаят!
Обичам те -- нима това не стига,
да спреш и същото да промълвиш,
това са думи -- на нежива книга,
но живи в мен -- дали ще размразиш?
Дали сърцето ми ридаещо ще трепне,
когато видя те без дъх и те позная
и очите любовта ми ще прошепнат
и мечтите ще са бледи -- ДА -- незная!
Изкуството се ражда в самота,
но бляновете хранят го -- до любовта,
то е тя във две копнеещи сърца,
тя е то в картинни рими без лица!
Във стиховете -- в тях сега живея,
но по реда си ще замина и изтлея,
но в тях и аз в душите ви ще грея,
дордето две листа се търсят и копнеят!
Обичам те - -дори не знам коя си,
а аз съм сам със този стих,
обичам те - -от всичките една си
и аз един съм -- като този стих...
13. 01. 1995
Обичам те -- дори не знам коя си,
а аз съм сам -- по-сам от този стих,
обичам те -- сънувам те в ноща си
и там -- в мечтите те открих!
Търсих, търся те, но не намирам,
магията, която да ме размрази,
имах я --НЕ -- мислех, че разбирам ,
едно сърце, но болка ме срази!
И тази болка тук изливам,
във всеки стих тя диша и живее
и красотата със бодли обвивам
и всичко тъжно е и тлее, тлее...
Обичам те -- дори не се разбирам,
но то не може да се обясни,
чувствам го, но чувство не намирам,
ако намеря -- там винаги не си!
Странен съм -- от много неразбиран,
но аз и сам не искам те да знаят,
какъв съм всъщност и защо не спирам,
да летя пълзейки -- те ще се отчаят!
Обичам те -- нима това не стига,
да спреш и същото да промълвиш,
това са думи -- на нежива книга,
но живи в мен -- дали ще размразиш?
Дали сърцето ми ридаещо ще трепне,
когато видя те без дъх и те позная
и очите любовта ми ще прошепнат
и мечтите ще са бледи -- ДА -- незная!
Изкуството се ражда в самота,
но бляновете хранят го -- до любовта,
то е тя във две копнеещи сърца,
тя е то в картинни рими без лица!
Във стиховете -- в тях сега живея,
но по реда си ще замина и изтлея,
но в тях и аз в душите ви ще грея,
дордето две листа се търсят и копнеят!
Обичам те - -дори не знам коя си,
а аз съм сам със този стих,
обичам те - -от всичките една си
и аз един съм -- като този стих...
13. 01. 1995
Завръщане
Завръщане
1.
Снежинките падат, лягат, притихват,
в бяло обличат полята, горите,
нови долитат, тълпят се, не стихват,
плавно и бавно превземат очите.
Галят, лекуват черните рани,
на земната гръд - суха и пуста,
няма и вятър... няколко врани,
грачат грозно - без чувства.
Вали и вали над рекичката малка
и сбира тя с ромон белият пух,
а мостът крив в ръждата си жалка,
дочува вопли, неродени за слух.
Пътеките стари, в ласки лъчисти
заспиват с радост,чезнат полека
вече без спомен за дирите "чисти",
които им "нежно дарява" човекът.
2.
Сутрин е, студено, но приятно
и няма хора още в този час
и всичко тъй е непонятно,
тихо, а мълви на глас.
Бавно тръгвам сам в белотата,
докосвам безмълвно тази магия,
стъпките тежки рушат тишината...
...Търся ли някой? Дали ще открия?...
В косата пърхат изумруди,
нямам шал, ни ръкавици,
усещам студ и пеперуди,
целуващи без свян ресници.
Вдишвам и назад поглеждам --
пъзел "Грайфер" в снежната пустиня,
за шепа пясък се навеждам,
а пух от клон над мен се срина...
3.
Минават хора - спогледи в земята,
бързат и без време за красиво,
несляпо "пишат" по картина свята,
печално стана ми и криво.
Толкова "думи" по дрехите бели,
дразнещи кръпки блянът отнели,
а сред тях лежат в тишината
и твоите, мила - до самотата!
Връщам се. Вечер надипля сатен ,
наблизо белее снежен човек,
а звездите кани вятър студен,
на тихи танци с воят си лек.
Няма Луна, нито вече пък хора,
бавно някой скърца с окови,
реката прегръща и без умора,
за думи през дрехите рови.
Такива липсват -- само топъл дъх,
по пуста улица във град смълчан
и от прозорец осмелил се лъх,
докосва лик -- за самота венчан..
1993
Казанлък
1.
Снежинките падат, лягат, притихват,
в бяло обличат полята, горите,
нови долитат, тълпят се, не стихват,
плавно и бавно превземат очите.
Галят, лекуват черните рани,
на земната гръд - суха и пуста,
няма и вятър... няколко врани,
грачат грозно - без чувства.
Вали и вали над рекичката малка
и сбира тя с ромон белият пух,
а мостът крив в ръждата си жалка,
дочува вопли, неродени за слух.
Пътеките стари, в ласки лъчисти
заспиват с радост,чезнат полека
вече без спомен за дирите "чисти",
които им "нежно дарява" човекът.
2.
Сутрин е, студено, но приятно
и няма хора още в този час
и всичко тъй е непонятно,
тихо, а мълви на глас.
Бавно тръгвам сам в белотата,
докосвам безмълвно тази магия,
стъпките тежки рушат тишината...
...Търся ли някой? Дали ще открия?...
В косата пърхат изумруди,
нямам шал, ни ръкавици,
усещам студ и пеперуди,
целуващи без свян ресници.
Вдишвам и назад поглеждам --
пъзел "Грайфер" в снежната пустиня,
за шепа пясък се навеждам,
а пух от клон над мен се срина...
3.
Минават хора - спогледи в земята,
бързат и без време за красиво,
несляпо "пишат" по картина свята,
печално стана ми и криво.
Толкова "думи" по дрехите бели,
дразнещи кръпки блянът отнели,
а сред тях лежат в тишината
и твоите, мила - до самотата!
Връщам се. Вечер надипля сатен ,
наблизо белее снежен човек,
а звездите кани вятър студен,
на тихи танци с воят си лек.
Няма Луна, нито вече пък хора,
бавно някой скърца с окови,
реката прегръща и без умора,
за думи през дрехите рови.
Такива липсват -- само топъл дъх,
по пуста улица във град смълчан
и от прозорец осмелил се лъх,
докосва лик -- за самота венчан..
1993
Казанлък
Безмълвно
Безмълвно
Празен лист -- напразен живот,
слънчев лъч, айсберг студен,
къс свобода в парче от хомот
и облак прах от вятър роден.
Невидими стъпки, говор без глас,
свещ угасена, от пушек сърце,
залез в река, година във час,
мъртва светулка в живи ръце.
И музика тиха, далечен простор,
трептящи крила, роса по зеници,
лице в тишина, безличен затвор,
вяра и стон, горящи зеници.
И нежна душа и дваж по-ранима,
полъх лиричен, коси разпиляни,
спящи краски, затихнала рима,
свежа кръв в повехнали рани.
Дъх животворен, грешки замрели,
нов живот, даром всаден,
празен затвор, сълзи затрептели
и облак прах от Вятър роден.
1994
Празен лист -- напразен живот,
слънчев лъч, айсберг студен,
къс свобода в парче от хомот
и облак прах от вятър роден.
Невидими стъпки, говор без глас,
свещ угасена, от пушек сърце,
залез в река, година във час,
мъртва светулка в живи ръце.
И музика тиха, далечен простор,
трептящи крила, роса по зеници,
лице в тишина, безличен затвор,
вяра и стон, горящи зеници.
И нежна душа и дваж по-ранима,
полъх лиричен, коси разпиляни,
спящи краски, затихнала рима,
свежа кръв в повехнали рани.
Дъх животворен, грешки замрели,
нов живот, даром всаден,
празен затвор, сълзи затрептели
и облак прах от Вятър роден.
1994
Dreaming
Dreaming
Безсънна нощ, глас на китара,
струнна жалба, четири стени,
две ръце, тетрадка стара,
едно сърце, тъга звъни.
Студена стая, замъглено огледало,
бледа светлина, таван пропукан,
празна стая, пусто одеало,
една сълза, акорд изсмукан.
Дъх задържан, очи незрящи,
врата безмълвна, смръзнали ръце,
приведен гръб, коси висящи,
устни неми, ваяно лице.
Часовник спрял, прозорец малък,
суха ваза, сбръчкани цветя,
усмивка, снимка, паяк жалък,
паяжина, в нея -- любовта.
Завеса прашна, тел трептяща,
нежна дума, поглед топъл,
снимка няма, гръд горяща,
спящи струни, глъхнещ вопъл...
18. 10. 1994 г.
с. Юлиево
Безсънна нощ, глас на китара,
струнна жалба, четири стени,
две ръце, тетрадка стара,
едно сърце, тъга звъни.
Студена стая, замъглено огледало,
бледа светлина, таван пропукан,
празна стая, пусто одеало,
една сълза, акорд изсмукан.
Дъх задържан, очи незрящи,
врата безмълвна, смръзнали ръце,
приведен гръб, коси висящи,
устни неми, ваяно лице.
Часовник спрял, прозорец малък,
суха ваза, сбръчкани цветя,
усмивка, снимка, паяк жалък,
паяжина, в нея -- любовта.
Завеса прашна, тел трептяща,
нежна дума, поглед топъл,
снимка няма, гръд горяща,
спящи струни, глъхнещ вопъл...
18. 10. 1994 г.
с. Юлиево
Абонамент за:
Публикации (Atom)
